 © |
 |
Чудя се защо всички журналисти започват винаги с един и същ въпрос всички интервюта с мен. ”Как се запалихте по шахмата?”. Много неточен въпрос е това и сега настоявам да уточним този въпрос веднъж завинаги. Не съм се запалил сам. Запали ме една от лютите чушки на дядо. Запали ме косвено и буквално, така да се каже.
Беше преди много време, когато гостувах в малката схлупена къщичка на баба и дядо в руската тайга. Ако трябва да съм по-точен и конкретен – в никому неизвестното селце Кенефиново, Клозетинская област. Селце, особено уютно и гостоприемно, известно в цяла Русия с това, че в близката фабрика се произвеждаха ароматизатори за тоалетни чинии във формата на шахматна дъска. Но това са нищо незначещи подробности, нямащи никакво отношение към моята кариера, както биха си помислили някои.
Истината за моето шахматно вдъхновение е, че веднъж, гостувайки на баба и дядо, аз имах неблагоразумието да изям една от лютите чушки на стареца от големия зелен буркан, чийто надпис “Осторожно! Люты перец!” ме преследва като зловонен демон и до днес.
Вследствие на тази моя необмислена постъпка, стомахът ми беше цяла седмица в цайт-нот, коремът - в положение шах с пешката, а моят органически ауспух, по-известен като отходны канал, или иначе казано – гъз, изпадна в невъзможен тоалетен дамски гамбит, вследствие на което аз прекарах цяло денонощие в малката селска дървена тоалетна в двора на къщата на дедови, клечейки като ученичка в поза “пешка на Г-4”. Искаше ми се да приключа бързо тази партия със стомаха си, но всеки път, когато се изправех във вертикално положение, сякаш топът засядаше на изходния ми рубеж, а офицерът - в стомаха ми изкомандваше “залегни” и аз отново и отново правех рокада над клекалото. Това се повтори около 50 пъти и аз реших, че е по-добре въобще да не излизам.
И точно тогава, в тази толкова драматична за мен ситуация, в този толкова патов момент, изпълнен с всевъзможни мисловни комбинации над сложната ситуация, провидението сякаш ме удари зад врата. Очите ми, набъбнали като презрели череши, готови всеки момент да скочат в казана за ракия, в един миг на вселенска хармония съзряха зад една мухлясала дъска, косо поставена в един от ъглите на кенефа, лъскавия крайчец на нещо като кутийка.
Дясната ми ръка, която стискаше прилежно нарязания вестник “Комсомолская Правда” (служещ ми за тоалетна хартия) се разтрепери нервно, докато лявата вече се прeсягаше жадно към този предполагаем източник на разнообразие в малката тясна, миризлива селска тоалетна с размери метър на два.
Оказа се, че това е малкото магнитено шахче на руски солдат от 50-и танков батальон, дезертирал от фронта по време на Втората световна война и укрил се в кенефа на дедови. Старецът ми разказваше за него винаги, когато беше нагаргамуцан до козирката от лютия 85-градусов първак от черешовата си ракия. Разбира се, като всички драматични и запомнящи се истории, и тази за дезертиралия войник имаше трагичен край. Веднъж бил изпил 4 литра водка за закуска, паднал в тоалетната яма и повече не се показал. Дядо даже предполагаше, че може и да е бил разузнавач от немските SS, преоблечен като наш солдат, и, че немците имат подземен разузнавателен бункер точно под нашата тоалетна, но това, в интерес на истината, го казваше само когато беше ужасно много пиян. Всъщност за мен в този исторически миг нямаше абсолютно никакво значение какъв е бил войникът, важното беше, че си е забравил магнитното шахче.
Сграбчих кутийката с движение, подобно на изстрелващ се език на хамелеон, и в следващите около 5 до 10 минути я разглеждах жадно. За съжаление в момента, в който я отворих, няколко пешки изхвърчаха и паднаха точно под мен, няма да уточнявам къде, всички сте посещавали селски кенеф.
Искаше ми се да посегна и да си ги взема, но се сетих за приказките на дядо за мнимия немски разузнавач. А и като прибавим факта, че бях на 11 години, страхът от неизвестното, идващ от бездната под мен, надделя и аз се отказах от тази си идея.
Всъщност, аз тогава даже и не подозирах, че това са пешки, разбрах го впоследствие. Аз виждах само дъска на черно-бели квадратчета с някакви пластмастови фигурки вътре.
Не знаех какво точно да правя с тях, някои казват, че и до ден днешен не зная, но точно тогава ми се стори доста увлекателно занимание.
Местих си фигурките в захлас, подреждах си ги както си искам и искрено се забавлявах. Даже, потънал в играта, не забелязах кога е дошло утрото. Бях играл цяла нощ, а сякаш не усещах времето. То бе спряло. Няма да забравя как някъде към трети петли, в момент на творческо вдъхновение от битката, която провеждах, дъската, на която клечах изскърца леко от напрежение. Ауспухът ми отново беше проработил и всички остатъчни спомени от зеления буркан бяха погребани заедно със солдата под краката ми.
Чувствах се освежен и освободен.
Едва на 11 аз вече бях открил бъдещето си.
След тази случка никой и нищо не можеше да ме откъсне от шахматната дъска.
Бързо научих правилата при първия ми учител – другаря Насерьожа Посеренкович, жадно попивах всички коментари и съвети от светила в този спорт като моите сънародници Виталий Казанчук, Пьотр Сифоненко и Максим Тоалетничев. Възхищавах се и на унгарския гросмайстор Шандор Запек.
Шахматът се превърна в моя малък свят. Нищо друго нямаше значение.
Дори в училище аз непрестанно играех шах. Но го играех не къде да е, а в тоалетните. С леличките, които чистеха коридорите.
Сигурно и на вас ви се е случвало вдъхновението да ви осенява именно когато сте в тоалетната или банята.
Аз за себе си знам, че най-гениалните ходове ми идват именно в това толкова съкровено и интимно за всеки човек място.
Не разбирам и защо ме обвиняват, че на партиите ми с българина Веско Топалов аз не излизам от тоалетната?!
Как да им обясня за дядо, за чушката, за малкия селски кенеф, за погребания там войник, за малкото шахче. Как да им обясня, че тоалетната и шахът са две взаимносвързани неща за мен. Как да им обясня, че вкъщи на тоалетната ми хартия има изобразени шахматни фигурки, че клекалото на тоалетната ми чиния е от рециклирани шахматни дъски. Как да обясня на всички, че дори когато се къпя, първо измивам със староиндийска защита долната половина на тялото си, след което с внимателна сицилианска защита преминавам по-нагоре.
Как да им обясня, че заключвайки тоалетната ми, те заключват и моето единствено вдъхновение?!
Забележка: Целта на материалите в рубриката "Люти чушки" е да забавляват нашите читатели. Те не са написани с цел да обидят или нагрубят някого.
|
публикувай коментар
